Всички образи в този разказ са измислени и всякакви прилики и съвпадения с лица и действителни случки са случайни.
В късния неделен следобед доцент Никола Узунов гледаше телевизия в хола когато на входната врата на апартамента се позвъня. Той отвори вратата и с изненада видя пред себе си Станчо Тодоров, който беше главен асистент в Медицинския факултет. Узунов беше наскоро избран доцент в Биологичния факултет на столичния университет. Във факултета на Станчо беше обявен конкурс за доцент, в който той беше единствен кандидат. Преди няколко дни Узунов беше включен в състава на 7-членното жури за провеждането на конкурса и избран за един от двамата рецензенти, Това беше първото му включване в жури като хабилитирано лице.
– Здравей, извинявам се много че така, по това време без предупреждение, но реших да се отбия с един малък подарък – да те вдъхновява при писането на рецензия на моите „гениални” трудове – каза засмян Станчо и му подаде една луксозна торбичка. В нея имаше в оригинална кутия с черен етикет 12-годишно ‘Джони Уокър’.
Узунов познаваше Станчо като колега, но не може да се каже че бяха много близки – не очакваше че той знае адреса му. Беше стъписан – първата му мисъл беше да не приеме подаръка и да му тръшне вратата. След това, обаче, си помисли че това е колега, че трябва да го покани да влезе, да проведат разговор… Накрая избра нещо средно – пое торбичката, измърмори едно ‘благодаря’ и му затвори вратата. Отиде в кухнята и под учудения поглед на жена си пъхна уискито в хладилника.
– Порасна ми работата, вече съм рецензент в жури и започнаха да ме ухажват – каза й той. Но дълбоко се лъже този колега ако си мисли че може да ме подкупи. С уиски и без уиски рецензията ми ще бъде еднаква и ще зависи само от това което е написал.
Никола съвестно изчете публикациите на Станчо. Мъчеше се да бъде добронамерен, но трудно забелязваше дори и малък научен принос в тях. Рецензията му стана много критична. Но когато стигна до края й и трябваше да напише заключение, изведнъж го достраша. Да направи отрицателна рецензия? Ами тя, работата може да стане дебела… И я завърши с положителна препоръка за избор на кандидата.
На заседанието на журито се оказа че другата рецензия и писмените становища са безусловно положителни. Изборът мина бързо и гладко, получи се впечатление не за липса на единодушие, а че Никола се заяжда. ‘Заядливият” рецензентски дебют на Кольо Узунов се поразчу между колегите му, но бързо беше забравен. „Мераклия е още, престарава се” – помислиха си някои.
Само след няколко месеца Кольо стана научен ръководител на редовен аспирант. Във Факултета имаше обявени конкурси за аспирантури. Обади му се по телефона един колега от Великотърновския университет.
– Абе един мой възпитаник кандидатства за редовна аспирантура при вас. Насочил съм го към твоята област, очаквам да бъде зачислен във вашата катедра, приемаш ли да му станеш научен ръководител?” – попита го той.
Кольо, естествено, прие. На конкурсния изпит Милчо (така се казваше кандидатът) не се представи твърде убедително, но Узунов имаше план за интересни изследвания по темата и беше оптимист.
Трите години на аспирантурата неусетно се изнизаха, Милчо беше старателен, но работата не му вървеше, Не му стигаха познания да вникне в проблема в дълбочина и му липсваха идеи и инициативи. Дисертацията, която написа набързо, беше без никакви съществени резултати. Кольо отказа да я внесе за предварително обсъждане в катедрата, написа подробен план за шестмесечно удължаване за довършване на определени изследвания и оформянето й.
Милчо, обаче, напираше да защитава. Стигна се до конфликт. Един ден Кольо с изненада разбра че е насрочен катедрен съвет без негово знание и писмено съгласие за готовността на докторанта. На този съвет се оказа че всичко е подготвено предварително – взето бе решение за допускане до защита и бе избрано жури, в което влизаха неподходящи хора, а единият рецензент беше покровителят от Великотърновския университет. Всичко това бе направено тайно, Кольо се почувства като една безгласна буква, като едно оръдие на невидими сили да го накарат да помогне на едно протеже да стане ‘доктор’.
– Рецензентите и журито ще преценят – му каза шефът на катедрата – Знаеш ли колко хора ми се обадиха че твоят Милчо трябвало по-скоро да защити?
На защитата пред журито въобще не му дадоха думата.Всъщност, той самият не я поиска, почувства се толкова незначителен…
След това злополучно ръководство на докторант Кольо Узунов се чувстваше едновременно обезверен и разгневен – обезверен защото разбираше че обединена научна посредственост е завладяла и командва развитието на учените, и гневен защото не искаше да се примири с това. Той чувстваше, обаче, че колегиалната общност не е на негова страна. Усещаше че колегите му започват да го считат за по-особен, непредвидим. Стана му ясно че избягват да го включват в различните журита за конкурсите, които се провеждаха, и да го предлагат за рецензент.
Обявиха, обаче, един конкурс, в журито на което нямаше как да не го включат. Беше за професура с кандидат Иво Черноземски – добре познат му колега, който макар и от друга катедра, работеше по много близка до неговата тематика. Кольо беше избран за един от тримата рецензенти.
Иво Черноземски беше известен с това че разработва оригинално българско лекарство срещу рак. Съобщения, че неговите изследвания били много обещаващи, бяха излезли в централните медии, но запознатите във факултета знаеха че те се намират в много начален стадий.
Кольо започна да работи върху рецензията напълно добронамерено, но още в началото се сблъска с неща които го ядосаха. Още в представената справка за изпълнение на минималните национални изисквания той установи съзнателно допуснати неточности, които ако се отстранят, щеше да се окаже че изискванията остават непокрити. Оказа се че Черноземски има само четири публикации в индексирани издания, и то в съавторство и по въпроси непопадащи в проблема на главните му претенции за научен принос – препарата против рака. Кольо не можеше да открие никакви сериозни доказателства и научно покритие на тези претенции – напротив, прозираше желание да се спекулира с важността на проблема.
Този път Кольо Узунов не се подвоуми – написа отрицателна рецензия. На заключителното заседание на журито се разрази истинска буря. Въпреки че останалите рецензии бяха с положително заключение, председателят на журито предложи, съгласно установената традиция, журито да предложи на Факултетния съвет кандидатът да не бъде избран. След ожесточени спорове това предложение се прие, но трима от членовете го подписаха с особено мнение.
На заседанието на Факултетния съвет, обаче, в отсъствието на Кольо, професори-корифеи се изреждат да държат речи колко актуални са противораковите изследвания, колко перспективен бил проектът на Черноземски, че за него са говорили дори в Министерския съвет. Изказани били съмнения за компетентността на доцент Узунов и намеци за неговия заядлив характер. И Факултетния съвет се възползва от дадените му от Закона права да измени решението на процедурното жури и избира доцент Иво Черноземски за професор.
Кольо се чувстваше бламиран и унизен. Същевременно, обземаше го гняв и гордост че е имал куража да каже някои истини. Но никой не му каза ‘браво’ затова. Започнаха да го гризат съмнения дали е постъпил правилно…
Един следобед, в края на работния ден, Черноземски беше организирал парти по случай избора му за професор. Макар и индиректно, Кольо също беше поканен. Ирина, дългогодишната сътрудничка на Кольо, си червеше устните пред огледалото в лабораторията им, готвейки се да слезе два етажа по-надолу и вземе участие в партито.
– Хайде да вървим да честитим на новия професор – подкани го тя.
– Без мен, нали предложих да не бъде избран…
Ирина пристъпи към него, приседна на един стол и започна:
– Слушай Кольо, така не бива! Знаеш ли как всички колеги са започнали да ти викат?
Кольо Драката! Честит ти прякор. Можеше да изложиш в рецензията си всички недостатъци, които си открил в трудовете на Черноземски, и пак да дадеш положително заключение. Да спъваш развитието му е заяждане. Тръгвай с мен да слезем да му честитим..
Кольо изненада себе си като усети че е готов да се съгласи. На партито подаде ръка на Иво. Последният благосклонно се усмихна и я пое.
Изминаха няколко месеца, Кольо беше увлечен в изследванията си, но те не вървяха лесно. Иво Черноземски беше станал доцент след него, а стана професор преди него. И жена му, и някои колеги, започнаха да го подпитват защо не му обявяват професура. Кольо разбра че в катедрата не се сещат (или не искат) да го предлагат. Това му тежеше, реши да отиде и да поговори с декана.
Деканът беше уважаван учен от по-старата школа, предстоеше му пенсиониране. Прие го в кабинета си седнал зад голямото дъбово бюро, зад което бяха седели някои видни български биолози. Обструкцията на професурата на Черноземски не беше забравена, но Кольо очакваше че той ще го разбере.
– Оценката на научните изследвания не търпи компромиси, но развитието на учения е друго нещо – каза му деканът. Спазването на Закона и правилата зависи от средното научно ниво. Ние не сме Станфорд или Харвард… Учените не трябва да се карат и да се спъват един друг. Важно е на ръководни позиции да бъдат най-добрите учени… Ще ти обявим професура, но да знаеш, Черноземски ще ти бъде рецензент. Нямаш никакви основания да искаш отвода му.
След по-малко от година Кольо Узунов получи съобщение че е допуснат в обявен конкурс за професор. Определеното жури беше в очакван състав. Иво Черноземски беше един от рецензентите.
В един неделен следобед той позвъни на вратата на жилището на Черноземски. Беше взел адреса от телефонния указател. Носеше една луксозна торбичка от която стърчеше луксозната кутия на ‘Джони Уокър – черна лента’
.