Какви ли не „анализи” излизат в българските медии. Имам предвид една злобно и манипулативно написана статия за политиката във висшето образование, която само сайт като този на скандалния опортюнист в журналистиката Явор Дачков „Гласове”, може да помести. Авторът пък е дългогодишната придворна журналистка на БАН, получила хиляди левове хонорари от БАН (от българските данъкоплатци), страстният платен журналистически телохранител на най-непочтения и некадърен бивш председател на БАН Иван Юхновски, получавала заплата от БАН, ДОКАТО ЕДНОВРЕМЕННО Е НА ЩАТ ВЪВ В. ДУМА, Велиана Христова. Няма друг журналист в България, който да е нарушавал така безочливо и безотговорно чл.3.4 на Етичния кодекс на българските медии: „Ние не приемаме каквито и да било лични, политически или финансови стимули, които могат да повлияят на нашата способност да предоставяме на обществото точна информация”. Нейният журналистически слугинаж и нейните писания доведоха наскоро до уволнението й и от в. Дума.
Тема на статията е „хаосът и разрухата” във висшето образование оставени от министър Н. Денков, и е подписана с „Велиана Христова, доктор по филология”. Още в заглавието и в името – фалш – авторката няма научна степен, а само съмнително придобита научно-образователна степен „д-р”.
Статията започва с изопачаване на истината: 20-те милиона за повишаване на заплатите във висшите училища и обвързването им с правилата за атестиране не са били в противоречие със ЗВО – за да се пести време те бяха вкарани в преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет. Внушенията за противоконституционност са неиздържани.
Велиана бълва змии и гущери срещу проекта за изменение на минималните национални изисквания за атестиране и заемане на академичните длъжности. Преподавателите и учените, изследващи националната литература, щели да бъдат ощетени. Публикациите в български издания щели да бъдат неглижирани. Драматично се описва риска учените, изследващи националната идентичност да не покрият изискванията и да бъдат освободени от длъжностите си. Но нито дума за нивото на българските списания и заниженото рецензиране в тях, за занижените сегашни национални изисквания, за изискването на превес на научната дейност пред преподавателската…
Как било възможно минималните национални изисквания да се определят от МС? Те трябвало да бъдат определени от самите преподаватели. Като че ли университетите не са държавни и не трябва да служат на обществото, а на себе си.
По-нататък авторката се нахвърля върху концепцията за обединяване на вузовете. Без да дава аргументи против самия проект за обединяване, тя се възмущава че това не можело да става принудително. Не само че може , но това е и необходимо за българските държавни университети.
Тя перфидно и недобронамерено внушава за някакъв замисъл за ликвидиране на катедри и дори на факултети и на вузове заради икономии, внушава че съвместното обучение на студенти между няколко висши училища щяло да създаде хаос. Нищо че в Европа тенденцията е висшите училища да се обединяват.
Накрая анализаторката насочва жлъчта си към концепцията за Закон за насърчаване на научните изследвания и на иновациите. Тук лъсва примитивната й позиция че на БАН и висшите училища не им било работа да внедряват в практиката научни продукти и технологии. Имало ведомствени научни институти по комунистическо време, които били неправилно закрити.
„Само в науката от работещите първо се иска резултат, за да се платят заплати” роптае Велиана. Само в науката такива като нея възразяват срещу този принцип.
Дори и с изопачаването на фактите, твърденията в тази статия остават неаргументирани. В тази лебедова журналистическа песен на Велиана Христова, наред с лайтмотива в нейната комунистическа душичка „Повече пари, по-високи заплати”, е прибавена и политическа злоба срещу политиката на последното правителство, произтичаща от уволнението й от в. Дума. Да, наистина положението в българското висше образование е много тревожно, настъплението срещу феодализма в българските университета среща отчаян отпор от напълнилите ги готованци, некадърници и мошеници. Велиана Христова пуска своя глас в тяхна подкрепа. Тя е пример за човек, който е получил много от парите за наука и висше образование, за да им навреди. Всъщност, един от отговорите на въпроса защо българското висше образование е на такова дередже се крие във възможността такива като нея дълги години да го обслужват журналистически.