from: Borislav Toshev via bulgarianscienceproblems
date: Oct 7, 2020, 9:10 AM
ПРОБЛЕМИ НА НАУКАТА И ОБРАЗОВАНИЕТО
Наука и политика
БОРИСЛАВ ТОШЕВ
Към 1947 г. България се отказа от традициите си в организирането на висшето образование и научната дейност и възприе в пълна степен съветския образователно-научен модел. Това е модел на тесните специализации и квалификации при отделяне на научната от образователната дейност. Образователната дейност бе насочена към „ВУЗ“ – висши учебни заведения – най-често институти. Научната дейност бе насочена към научни институти, изграждането на които стана с реформиране на Българската академия на науките – така БАН се отказа от традиционното си устройство на национално широко профилно научно дружество – стожер на науката в България заедно със Софийския университет „Св. Климент Охридски“, и се превърна в държавна структура по модела на АН СССР – структура от типа „три в едно“ – (1) академия с академици и член-кореспонденти; (2) научни институти с държавно финансиране; (3) Централно управление, което (уж) осъществява спойката между компонентите (1) и (2).
При тази реформа Софийският университет пострада много – той се лиши от свои основни факултети – Богословски. Стопански, Агрономо-лесовъден, Ветеринарно-медицински, Медицински, които станаха самостоятелни висши училища и накрая висшият държавен орган – КНИК – Комитет за наука, изкуство и култура с председател Вълко Червенков взе решение за преобразуване на Софийския университет във Висш педагогически институт „Димитър Благоев“. За щастие това решение не бе изпълнено, поради възраженията на влиятелни професори – комунисти, най-вече проф. Георги Наджаков и с аргумента, че и в Съветския съюз са съхранени два университета – Московския и Ленинградския – защо и София да няма СДУ – Софийски държавен университет. Софийският университет се съхрани, но с акцент върху подготовката на специалисти и учители – затова учебната заетост на преподавателите в СДУ бе увеличена на 660 часа годишно и бе определен един петък в месеца – библиотечен ден, в който асистентите, доцентите и професорите могат да посещават библиотеки, за да поддържат „научната“ си квалификация; въведе се и института на „стар професор – нов професор“ – старите професори да учат новите професори какво е научен метод, а новите професори да учат старите професори на „единствено правилната научна методология – тази на диалектическия и историческия материализъм“.
Всеки, който се интересува от проблемите на научната политика и от усилието за създаване на модерно лице на науката и висшето образование в България, би трябвало да има ясна представа за ранния етап от „преустройството“ на българския обрзователен и научен модел – 1945 – 1947 – 1955 и нататък, защото това, което се е случило в миналото, продължава да дава своите проекции в настоящето с опитите за запазване на статуквото в някаква форма, а гези опити водят до загуба на ориентири и придават хаотичен характер на нашата образователна и научна „реформа“. За късмет имаме много стойностните изследвания на Весела Чичовска (1940-1995), основани изцяло върху новооткрити архивни документи – особен интерес представлява нейната книга „Политиката срешу просветната традиция“ (Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1995 г.).
След Втората световна война въвеждането на модела на тесните специализации и квалификации е имало смисъл – чрез него се е целяло бързо създаване на тесни специалисти, които да бъдат в състояние да възстановят разрушената от войната индустрия и обществен сектор на най-тежко пострадалите от войната страни. Но с десетилетията този модел при новите условия на пазара на работната сила се оказа напълно непригоден, което наложи към 1995 г. той нормативно да бъде заменен с модела на широко-профилните специалности от университетски тип.
Съветският образователен и научен модел има 5 основни белези: (1) голям брой постоянни щатове, които в крайна сметка спъват развитието на образователните и научните институции; (2) голям бюрократичен чиновнически апарат, който обикновено не е от полза за академичния и студентския състав; (3) репресивни звена (личен състав – подразделение на ДС), които не допускат в университета лица – преподаватели или студенти, за които има съмнения, че не са лоялни спрямо комунистическия режим; (4) псевдонаучни звена, проповядващи комунистическата идеология и религиозния атеизъм – за да осигури място за техните „научни“ дисциплини, срокът на обучение в университета се увеличи от 4 на 5 години; (5) създаване на звена от „сюнгеров“ тип, погълнали големи материални и човешки ресурси, създадени около лица във властта или близки до нея.
Нека да видим какво е положението в българския образователно-научен сектор сега – 30 години след като (уж) се отказахме от съветския образователно-научен модел, което стана с присъединяването на България към Болонската декларация и приемането на Закона за висшето образование от 1995 г.
(1) Навсякъде по света гръбнакът на науката в университетите са младите хора с временни позиции в университетите. Това са хора „пост-док“ – един или два, често в различни университети, които имат мотивацията във времето на временната си университетска позиция да се представят във възможно най-добрата си светлина, което ще им гарантира бъдеще в науката. В Закона за висшето образование от 1995 г. бе направен опит асистентите да бъдат на временна позиция и, ако за 12 години не се хабилитират, да напуснат университета. Този член на ЗВО се задържа по-малко от година и бе отменен. В България нямаше воля да се запазят постоянните позиции само за малък брой доказали се учени със световна научна разпознаваемост – сега има катедри и научни звена, където почти всички академични лица са професори. Картината е ясна – откажете се от постоянните щатове и възнагражденията на професорите ще се изравнят с възнагражденията на европейските професори. Сега никой в системата на науката и висшето образование не може да бъде уволнен по непригодност – системата на атестирането е с бутафорен характер, а хора – самотни майки, или хора с психически отклонения, даже и да бъдат уволнени, по съдебен път ще бъдат възстановени на работа.
(4) Идеологическите катедри бяха разтурени, но в Софийския университет само двама доценти бяха уволнени – единият бе доцент по партийно строителство, а другият – доцент по комсомолско строителство (единият от тях по-късно стана ректор на едно частно висше училище). Моето мнение е, че катедрите по история на БКП и история на КПСС не трябваше да се разтурят – изучаването на БКП и КПСС е от особена важност за преодоляване на митовете на миналото и изчистване на общественото съзнание. За жалост тръгна се по друг път – идеологическите катедри веднага претърпяха мимикрия и родиха това, което сега се нарича политология, социология и европеистика. Тези области на науката сега в България са в подем, не толкова в международно измерение, а в личен план за служебно развитие и бизнес. Вече в тези области са защитени много голям брой дисертации и са подготвени голям брой специалисти, които всеки ден виждаме по телевизиите. Главният инкубатор на тази „нова“ за България наука бе Научно-изследователският институт за младежта към ЦК на ДКМС – епизодично съм се срещал с главните сътрудници на този институт, защото той се намираше в една от бараките в двора на Химическия факултет.
(5) „Сюнгерови“ звена има и сега, но т. 5 в условията на проектното финансиране на научната дейност претърпя една интересна метаморфоза. Проектното финансиране в България сега е в четвъртата си фаза – парите идват от Европа и са много – те дават възможност за нова инфраструктура, далечни пътувания по света и се оказа, че тези скъпи проекти се печелят от една неголяма група от едни и същи лица и техните консорциуми. Наистина парите, които влизат по този начин в университетите са огромни, но затова често се мълчи, за да продължи непрекъснатото вайкане на „учените от БАН и преподавателите от ВУЗ“ (глупав израз, който се чува в телевизиите), че държавата е длъжна да дава все повече пари за „наука и образование“, защото „професорите били по-бедни от чистачките“. От друга страна май липсва сериозен анализ – и в научните организации, и във Фонда „Научни изследвания“, дали „парите“, консумирани от проектното финансиране, наистина са довели до получаването на особено съществени нови научни резултати.
След 1990 г. вече се преценява, че „нормалната“ наука (Кун) е приключила и в света е дошла ерата на „пост-нормалната“ наука. Изследванията, които търсят отговора на въпроса „защо“, са силно неглижирани за сметка на изледванията „как“ с търсена (или само заявена) непосредствена полза за обществото и индустрията. Изобщо пост-нормалната наука се развива като „интерфейс между наука, политика и общество“. Тази активна намеса в политиката и обществото в научната дейност поражда нови нормативни форми, организационни структури и нов политически език. Масовизацията на научната дейност и висшето образование, макдоналдизационните процеси в обществото, стратегиите за висше образование и научна дейност, политическите императиви, представени с клишета, като „устойчиво развитие“, „обшество на знанието“, „наука и образование за интелигентен разстеж“ и т.н., са следствие от навлизането на науката в нейния пост-нормален период.
Едва ли не сте забелязали, че големите печеливши проекти в проектното финансиране имат безсмислени заглавия, които не разкриват същността на проекта, а представляват безумно съчетаване на определени думи – клишета. Ако не владеете „техниката“ на съставянето на проекти, със сигурност ще останете без научен проект.
Освен всичко друго, намесата на политиката в науката, замърсява общественото съзнание и лишава обществото от това, което се нарича „public understanding of science” – възможност неподготвената публика да изгради адекватно мнение за това какво е наука и какво е научна дейност.
В България в последните години се извършиха груби политически манипулации. Най-ярката и най-масовата е „джендър манипулацията“ – политиците, поповете и даже конституционния съд заявиха, че „българите не са джендъри“ и така България загуби за дълго възможността да развива една важна научна област, представена с авторитетни научни списания – „gender studies” – „джендър“ е научен термин и не се нуждае от превод – „джендер“ не е пол, защото не се отнася към индивида, а се прилага за групата от индивиди – съобществата на жените и мъжете, чиито индивиди в група показват различия в ролята и поведението си в обществото – различия, които трябва с научни методи да бъдат установени, обяснени и евентуално направлявани в интерес на цялото общество.
Очертава се и нова манипулация по „македонския въпрос“, към който българското общество проявява особена чувствителност. Аргументите на тези „учени“ (от НБУ и някои други научни организации) се свеждат до следното: „македонската държава е факт, македонското самосъзнание е изградено, македонският официален език е факт – забравете всичко от миналото и приемете тези факти в името на бъдещето развитие на Балканите и Европа“ – тези твърдения може и да са верни, но това са политически аргументи, които изобщо не са на полето на науката – затова тези, които ги предлагат на българите, не бива да слагат пред имената си никакви научни титли и длъжности.
Тези дни се случи да прочета книгата на д-р Христо Мутафов (1872-1942), доктор по право от Женевския университет: „През Сърбия: в поход с 9-а дивизия“. В тази книга има такъв текст: „3 октомври 1915 г.: На предните наши часи се предават маса пленници. Разпитани, те говорят на чист български език – македонци от Охридско, Дебърско, Прилепско. Още при първата възможност, синовете на поробена Македония, бягат от сръбския стан и се включват в нашите редове. Разказите им са трогателни. Измъчвани, стреляни от самите сръбски офицери, те трябвало да следват сръбската армия и да стрелят по заповед и принуждение в нас. …При първа среща с нас, те се оживяват и със светнали овлажнели очи заговорват за своя нещастен край.“
БОРИСЛАВ ТОШЕВ