Вчера Съветът на ректорите бламирал преизбирането на проф. Анастас Герджиков като председател на Съвета. Получило се е равенство в гласовете и след един месец съветът трябва избира пак председател. Няма съмнение че това е свързано с паниката в новоизлюпените с принизени изисквания „университети” предизвикана от предложената нова единна методика за атестация на преподавателите при централно изработени изисквания.
Колкото по-провинциално, с принизени стандарти и без изследователска дейност, е едно наше ВУ, толкова повече неговите преподаватели и ръководство не изпитват неудобство да защитават своята посредственост и да протестират. Оформила се е една група от особено гласовити лица, по-скоро адвокати, отколкото учени, много от тях бивши депутати. Като за спасителен пояс те се захващат да бранят „свещената” академична свобода и автономия. Те забравят че академичната автономия по света си има дефиниция определяща какво влиза в нея.
Каузата на защитниците на абсолютната академична автономия е бита карта, не само защото никъде по света такава не съществува, но и защото необходимостта от промени в ЗВО – както по отношение на акредитацията и атестацията, така и по отношение на затвореното самоуправление, с всяка следваща година става все по-очебийно належаща. Срамота е 5 турски и 2 казахстански университета да са по-добри от най-добрия наш университет.
Съпротивата, обаче, срещу необходимите реформи е била и ще бъде ожесточена и промените могат да се проточат – както в зависимост от политическата ситуация, така и от това кой е министър на науката и образованието. Сегашната ситуация илюстрира до колко лоши последствия може да доведе и колко трудно е да се поправи един грешно построен Закон за висшето образование. Този закон беше сътворен в далечната 1995 г когато цъфтеше необуздан популизъм, когато много законотворци виждаха във висшето образование поприще за бизнес, и когато висшето образование беше последна грижа на държавното ръководство. Популизъм, пазарна ориентация и бягство на държавата от отговорност – тези три фактора допринесоха да се роди този трудно поправим закон, който направи създадените многобройни висши училища да нехаят за академичните стандарти и да служат на себе си. Този закон тежи на съвестта на много хора и специално на бившия член на ЦК на БКП Илчо Димитров, министър на науката и образованието по това време, а също и на покойния академик Благовест Сендов*/, ползващ се с голямо влияние при преустройството на науката.
Този закон беше сътворен въпреки предупрежденията които бяха направени от европейски експерти при разглеждането на съответната глава от процедурата преди приемането на България в Европейския съюз. От тогава да сега той е изменян повече от 60 пъти, но залегналата автономия и затворено самоуправление са зорко пазени. Няма пряка връзка между политическия характер на сменящите се правителства и действията на съответните министри на образованието и науката, от които много зависят прокарваните реформи и развитието на образованието и науката. От 1991 г досега са се сменили 20 министри – интересно е да си припомним техните имена и да ги свържем с неравномерното, свързано с много грешни стъпки, развитие на българското висше образование. Ето техните имена, подредени хронологически: Николай Василев, Марин Тодоров, Марко Тодоров, Илчо Димитров, Иван Лалов, Веселин Методиев, Димитър Димитров, Владимир Атанасов, Игор Дамянов, Даниел Вълчев, Йорданка Фандъкова, Сергей Игнатов, Стефан Воденичаров, Николай Милошев, Анелия Клисарова, Румяна Коларова, Тодор Танев, Миглена Кунева, Красимир Вълчев, Николай Денков.
През 1994 г, непосредствено преди изготвянето на Закона министър е бил проф, Марко Тодоров, който сега е деен участник в bulgarianscienceproblems. Ако тогава е имал същите възгледи за висшето образование, каквито има сега, неговият глас е останал глас в пустиня при изготвянето на Закона. Може да се каже че от публикуването на Закона по времето на Илчо Димитров, та до преди 5-6 години, с малки изключения, България не е имала компетентни министри на науката и образованието, които да са виждали основния порок залегнал в Закона – затворено самоуправление при популистка изборност отдолу нагоре. Спомням си как през 2004 г, когато на дневен ред излезе проектното финансиране, делегации на OECD (начело с реформатора на Ирландското висше образование проф. Даймонд), на Световната банка и Европейската комисия идваха в България и пишеха доклади и становища, уверяваха тогавашния министър Игор Дамянов че ректорите не трябва да бъдат избирани от широките академични състави , но не срещаха никаква чуваемост и разбиране. Нямаше ясна представа за проблемите и по времето на Даниел Вълчев когато България бе приета в ЕС. Знаем какви вреди на висшето образование нанесе след това, през 2010-2012 Сергей Игнатов. Може да се каже че проблемите на българското висше образование бяха идентифицирани едва преди 3-4 години от Николай Денков и Красимир Вълчев. Но веднага се разбра че една радикална реформа е почти невъзможна – Съветът на ректорите твърдо застана зад самоуправлението и автономията.
Тръгна се по заобиколен път. К. Вълчев успя да прокара изменения в закона включващи договори за управление с ректорите. Сега Денков се мъчи да реформира атестацията като прелюдия на реформа и на акредитацията. Сегашният момент е много важен – ще бъде жалко ако Съветът на ректорите се мобилизира и не допусне въвеждането на завишени изисквания с промяна на чл.57 от ЗВО. Голяма роля ще изиграе Комисията за наука и образование към НС. Интересно е каква позиция ще заеме Красимир Вълчев – най компетентният член на Комисията. Бившият и сегашният министри са лансирани от две противопоставени политически формации. Аз познавам възгледите на К. Вълчев – той разбираше и споделяше необходимостта от реформа в управлението и начина на избор на ректор. Много съм любопитен дали сега, като представител на опозицията от ГЕРБ, на предстоящото заседание на Комисията ще подкрепи законопроекта включващ изменение на чл.57 и валидизиране на Постановлението на МС за атестационните критерии. Ще бъде жалко ако се пропусне момента да се сложи начало на реформиране на порочния атестационен и акредитационен режим, задържащ качеството на висшето образование. Убеден съм че ако беше още министър Красимир Вълчев сам щеше да стигне до подобни мерки за атестацията и акредитацията. Ако сега се обяви против, какво ще означава това?
*/В последните си години проф. Сендов не само отчете погрешното управление на ВУ залегнало в Закона, но се присъедини към една група, в която влизахме аз, Борислав Тошев и др, за консултация на министъра Красимир Вълчев по възможните модели на управление , които да залегнат в един нов ЗВО. По-късно, обаче, министърът изглежда разбра че такъв проект за нов закон няма да бъде приет и съсредоточи усилията си в корекции на стария.