У нас, в съзвучие с академичната автономия, всяко висше училище може само да решава как да атестира своите учени и преподаватели. Същевременно, регламентирана е система за обучение до образователните степени ‘бакалавър’, ‘мастер’, и научно-образователната степен ‘доктор’, еднаква и задължителна за всичките 55 ВУ в България. Регламентирана е система за придобиването на научната степен ‘доктор на науките’ и заемането на академичните длъжности ‘асистент’, доцент’ и ‘професор’, също еднаква и задължителна за всичките ВУ.
Висшите училища в България не са равностойни по своето академично ниво и качество на обучение, което е естествено и добре известно. Невъзможно е обучението от преподаватели, атестирани по различен и субективен начин, да води до ‘мастери’ и ‘доктори’с еднакво качество. Невъзможно е асистентите, доцентите и професорите, атестирани по различен начин, да бъдат на еднакво ниво.
Горните обстоятелства илюстрират защо е необходимо въвеждането на единни и обективни критерии за атестация на университетските учени и преподаватели.
Проблемът би могло да бъде решен и по друг начин. Само 5-6 български ВУ, определени като ‘изследователски’’, да имат право да обучават до научно-образователната степен ‘доктор’. Новоизлюпените в професионални направления, както и някои нови частни „университети”, да имат право да обучават само до ‘бакалавър’. Останалите – само до ‘мастер’.
Не може, например, Висшето училище по телекомуникации и пощи да произвежда специалисти, титулувани ‘доктор’, обучени от самоатестирали се преподаватели в една тясна област. Българските пощи нямаше да са толкова лошокачествени и дезорганизирани ако се управляваха и развиваха от истински ‘доктори’ в тази област.
Моята дъщеря не притежава степента ‘доктор’ (PhD), а само ‘master’, но е associate professor, т.е. доцент, в един community college (общински колеж) в щата Виржиния в Америка. Но в него имат право да обучават само до ‘bachelor’.